Световноизвестният лингвист и политически мислител Н. Чомски преди няколко години публикува книга със заглавие “Провалените държави”. Хубав израз: семантиката е многозначна и дори поражда еротични асоциации. Темата ни тук обаче са фалиралите общини в България: преди дни сегашният министър на финансите използва термина “фалит” при анализа и оценката на немалко общини в страната. Колкото и адекватна да е думата, тя премълчава редица символни въпроси и проблеми, които са продуцирали въпросното застрашително състояние на бюджетите на местната власт и, разбира се, на държавния фиск. Дали наистина разбираме връзката между фалиралите общини и “провалените държави”? От една страна, посочените общини увеличават факторите, които въвличат държавата във финансова политика с крайно неприятни последици за всички нас, от друга, централната институция ще се окаже принудена да се централизира и оттук ще се върнат отново ограниченията на различни права, меганаративите и реториката на Големите думи с познатия до болка и вечна нестаналост лозунг за “сияйното бъдеще”, “сполука за България” и други подобни езикови еквилибристики за конформисти и наивници, и от трета, започналата преди години частична децентрализация на държавата в полза на общините ще спре или обобщено, можем скоро да се окажем там, където бяхме преди 10 ноември 1989 г. И тук най-малкият проблем е политико-философската констатация, че т. нар. “преход” е цикличен, а това в дълбочина означава, че сме обречени да живеем в полето на мегавластовите структури. Оттук и засилването на вертикализираното обществено съзнание за сметка на хоризонталното и въобще впечатлението, за да не кажа убеждението, че жевеем в омагьосан свят, ако използвам израза на социолога М. Вебер. Мисля, че стана ясно: всеки опит да се анализира и частично да се осветли връзката между фалиралите общини – централизираната държава и “провалените” етатични конструкции е от особена важност за всички български граждани.

 

      *

      *        *

 

Настоящето

Финансовата ситуация в община Стамболийски към датата на местните избори през м. Х. 2015 г. може да бъде определена като насочена към фалит, но аз използвам до края на текста термина в неговата субстанциалност, за да заостря вниманието на читателите към проблематиката. Ето и доказателствата.  Общината, с население около 23 хил. души, има годишен бюджет от 9.5 млн лв при месечни приходи 140-150 хлв и месечни разходи 130 хлв /за БКС – за заплати 60 хлв; общински служители - 50 хлв.; издръжка – 20 хлв /; несъбрани приходи от местни данъци и такси от минали години – 1 млн. лв; неразплатени разходи в размер на 1520 708 лв, от които 811 336 лв за капиталови разходи и 713 981 лв за текущи разходи, издръжка, отчисления и др.; сключен договор  за  кредит с “Фонд за органите на местното самоуправление в България – ФЛАГ” – ЕАД, по силата на който/с решение на Общинския съвет/  е поет дългосрочен общински дълг в размер на 3 840 258 лв. с цел реализацията на проект № DIR – 51011116 –15-51 Канализация и ПСОВ на община Стамболийски, по договор за безвъзмездна финансова помощ № DIR – 51011116 –С036 по Оперативна програма “Околна среда 2007-2013 г.; за 2015 г. погасителната вноска за главницата по кредита е в размер на 393 840 лв. и лихви и такси в размер на 200 965,24 лв.; за същата година по проекта са наложени финансови корекции за 2 166 550 лв, които са изплатени с дългосрочния кредит; към 30.11.2015 г.  отчисленията  по ЗУО, дължими на община Пловдив са 378 668 лв.

 

Историята

В периода 1352-1402 г. Османската империя се разширява със завладяването на Балканите, които по това време са разделени на 40 държави, държавици, полуавтономни или автономни политически и квазиполитически структури. След наизбежните за военни събития от подобен характер насилия, жестокости и разрушения, които нанасят психически и физически травми с дълготраен ефект, България е деструктурирана институционално: унищожена е държавата, а това означава и нацията, респ. националния език, т. е. свещения старобългарски, корелиран с християнската религия и преведените богуслужебни книги, е маргинализиран, патриаршията има същата съдба и християнизираните българи преминават под юрисдикцията на Цариградсктата патриаршия. Започва дългото летоброене на османската власт...

​

 През втората половина на ХV в. в Османската империя е създадена и утвърдена системата на религиозните общини в съгласие с политическата концепция на предишните османски владетели за “частична толерантност” към немюсюлманите, които имат богооткровени книги като юдеи, християни и други “хора на писанието”. Признати са три такива общини: гръко-православна, армено-григорианска и юдейска. “Ръководствата на общините имат не само духовна, но притежават и гражданска власт над своите единоверци по религиозните закони на конкретната община /брак, развод, имуществени и битови спорове и др./, както и при събирането на различни натурални и парични задължения към държавата и към самата община”/ А. Садулов. История на Османската империя. С. 2000/.

 В началото на ХІV в. Османската империя започва постепенно да се децентрализира. Процесът на реформи, известен като “епоха на Танзимата”, са “долна граница” провъзгласяването на Гюлханския Хатишериф /3.11.1839 г./, чиито основен принцип “равенство на всички поданици” е задълбочен в Хатихумаюна през 1856 г. Всичко това повишава значително ролята на общините: “През епохата на Възраждането сред най-важните форми на обществена организация на българите са общините. Те се развиват и укрепват чувствително в периода на Танзимата, когато са утвърдени и разширени дадените им ab antiquo духовни привилегии. Особено важен в това отношение е Хатихумаюна от 1856 г. Освен църковно-религиозни и административни, общините стават и национални институции. Редица фактори обуславят конкретния им облик и специфика в различните райони, но по отношението на организацията и функциите съществува сходство. Те са натоварени с разнообразни задачи: Строителство и поддръжка на манастири, църкви, училища, болници, събиране на данъци, правораздаване, въпроси от социално-битов характер, покупко-продажби и т. н. Изпълнението на тези задачи е свързано с непрекъснат контакт с официалната власт и нейните представители  по места, което отрежда на общините ролята на посредник между българското население и органите на управление. Можем да допуснем, че след създаването на смесените съвети, този контакт се осъществява посредством българите включени в структурата на местната власт.” /М. Тафрова. Танзиматът, вилаетската реформа и българите. С. 2010/. По това време се провеждат избори за кметове и общински съвети,  основани върху консервативни критерии /ценности/. Участвалите във властта българи натрупват сериозен политически и административен опит и логично се включват по-късно в изграждането на Третата българска държава след 1879 г.

​

       *

      *        *

​

След преврата на 9.ІХ.1944 г. в България по същество се извършват революционни промени: национализация – по-точен е термина “одържавяване”, защото комунистическата идеология е класова, а не национална - , колективизация, постепенна монологизация на политическия живот и всичко това е синхронизирано с повсеместен атеизъм. Това, което ме интересува тук произлиза от проницателната констатация на А. Камю, че всички революции след Френската от 1789 г. засилват държавната власт: иначе марксистката доктрина постулира изчезването на държавата и въобще на идеята за етатичното, но на практика стана точно обратното – комунистите конструираха тоталитарната държава, т. е. авторът на “Капиталът” загуби философската битка от Фр. Ницше, авторът на “Воля за власт”. В периода 1947 – 1989 г. българската държава е силно централизирана, а общините имат само номинално значение: Конституцията на НРБ от 4.ХІІ.1947 г., гл. V “Местни органи на държавна власт”, регламентира организацията, функциите и изборите в общините и околиите, но практически те нямат собственост, бюджет, административна структура и произтичащите от тях икономически и финансови инициативи, да не говорим за т. нар. “избори”, защото е невъзможно различен от член на БКП – в най-добрия случай на БЗНС, политическа организация, която е безпрецедентна в световната политическа теория и практика, защото приема за своя програма, тази на управляващата партия, т. е. само по себе си това е пародия на демокрация – да ръководи местната власт. Конституцията от 18.V.1971 г. засилва още централизацията на държавата, която се слива с БКП /чл. 1/. Глава VІІ “Народни съвети” от Основния  закон вече говори за общини и окръзи, но освен терминологичната разлика всичко друго си остава същото. И така до 1989 г.: въобще “народната демокрация, основана на единствено вярната марксистко-ленинска наука”, практически унищожи хоризонталното мислене, респ. структури и личности за сметка на вертикализацията на мегадържавата, която напълно логично все повече придобиваше белезите на наследствена монархия, а гражданите станаха почти поданици.

 

    *

      *        *

Конституцията от 1991 г. възстанови в солидна степен историческите права на общините: плуралистични политически избори за кметове и общински съветници, собствен бюджет и административна структура, собственост с всичките произтичащи от това права и задължения.

И оттук логичният и съществен въпрос: Как в реален демократичен контекст община Стамболийски стигна до фалит? В началото бе бунта /община Стамболийски се отдели от община “Родопи” през 1998 г/: според А. Камю протестът защитава, но и създава ценности. Кои защитава? Правата на местната общност и личности да се самоуправляват и във висока степен да се  избират и контролират пътя на живота си, без да зависят пряко от държавата. А кои създава? Тук навлизаме в полето на символите на фалита.

​

Вярвам, че си спомняте: на читалището бе поставен лозунга: “Една община – едно семейство”! Не съм сигурен, че добре разбрахме какво означават тези думи, говоря за т. нар. в Европа “патернализъм”, т. е. за “фалшивата представа за обществото като голямо семейство и за държавната власт като бащинска опека /по време на комунизма наричахме “първият държавен и партиен ръководител” Тодор Живков “Тато”, б. м./.....

Според средновековния патерналистичен мироглед всичко във вселената и обществото е изградено върху единен йерархически принцип. Битието е разделено “плоскостно”, на “етажи”, но между тях има “съответствие на плоскостите”, строежът им е еднакъв. В макросистемата отгоре стои бог – свръхбащата, който е създал света; долу на земята, всяка държава е негова подсистема и там кралят управлява като баща своите поданици; тя пък, от своя страна, се дели на отделните феодални имения, в които бащинската роля играе местният дворянин; и най-сетне, вътре в имението стои отделното семейство – тук вече бащата властник е самият физически баща.” /Цв. Стоянов, Геният и неговият наставник. С., 1978/.

​

Какви са последиците от патерналистичния властови модел? Няма политическа опозиция: и това е повече от логично – семейството е хомогенна цялост, с общ бюджет, цели и т. н. Няма медии: кое семейство си изважда на показ проблемите; те остават зад стените на дома-крепост /впрочем: в периода 1998-2015 г. община Стамболийски в медийно отношение се намира векове назад: няма вестници, радио, телевизия, радиоточка, дори глашатай!/. И след като е постигнат този “прекрасен свят” какво идва наред? Софрата и музиката: спомнете си как площада пред читалището по време на празника на града – да подчертая: става дума за християнски празник – се превръщаше едновременно в кухня и трапезария с присъщите за Ориента миризми и зачервени  от алкохол и мазни ястия  лица; чуйте отново в спомените си поканените чалга изпълнители, тази вакханалия от фалшиви звуци, нереални телеса с въртеливи движения и ще получите ясна представа за ирационалния свят, в който всички, осъзнато или не, живяхме години, години наред /Впрочем, новата българска конституция не ограничава броя на мандатите на кметовете, общинските съветници и народните представители: това е толкова либерално, че при наличието на определени фактори се слива с тоталитарното и тогава въпросните политици стават трудно различими от феодалите, за които говори Цветан Стоянов./ И накрая: всички сме изненадани – фалит. А бяхме такова добро семейство. Време е за развод..... с модела.

​

Скоро научих, че предишният кмет си е тръгнал от общината с близо 25 000 лв. От тях 9 939 лева са, защото не бил ползвал отпуските си! Извод: молете се управниците ни от време на време да си почиват! Може ли “разводът” да бъде нашето просвещение, т. е. да открием отново забравените общностни ценности, да утвърдим меритокрацията и културата на таланта? Принудени сме да изберем сами..... Пътят е пред нас, осеян  с други символи... В началото обаче винаги е Словото! После Вярата – колкото синапено зърно. В тяхното поле със сигурност ще се появят креативните местни общности и личности.

​

​