Тоталитарната държава не разрушава директно и окончателно старите и утвърдени вече в историческото развитие на обществото ценности.
Тоталитарната държава не разрушава директно и окончателно старите и утвърдени вече в историческото развитие на обществото ценности. Тя ги изопачава, изгражда им нов образ и след това с помощта на властта и демагогията ги утвърждава в социалното битие на нацията. Новите форми имат сетивна връзка със старите и това прави възможен техния обществен живот. Веднъж закрепени, те закономерно стигат до своя абсурд, защото зад изамната близост с оригинала те запазват силна вътрешна разрушителна тенденция. Културата се измества от антикултурата, която сладникаво напомня красивите образци на миналото.
Предлагам по-долу кратък сравнителен анализ между българското училище през Възраждането и това след 9.ІХ.1944 г. Сравнението обхваща две епохи, чието политическо съдържание е антитетично според днешните учебници в България. За първата, както е известно, характеристиката е азиатска деспотия, а за втората – република, постигната благодарение на най-прогресивния обществен строй – комунистическия.
През Възраждането няма централизиран орган, който да ръководи и контролира образованието. Обяснението не е само в липсата на държава. Разумно /или интуитивно/ е намерен истинският модел. По самата си природа иманентно, знанието е плуралистично, противоречиво; то принадлежи на всички умове, които са се устремили към него. Точно тази характеристика предпоставя свободата в управлението. Освен това премахната е опасността от бюрокрация, която със своята способност да се заседява и размножава, е гибелна за стремленията на истинското образование. Ръководството и контролът зе осъществяват по места от училищните настоятели и от културата и съвестта на учителя. Дори Екзархията, основана през 1879 г., запазва това статукво, при все че получава юридическо право за контрол над образованието.
След 9.ІХ.1944 г., особено в последните 15-20 години, родната просвета се обогати с изключително раздут бюрократичен апарат. МНП, МКНП, Национален съвет за образованието, наука и култура, Висш учебен съвет и Съвет по образованието, конгрес на народната просвета, конгрес на народните учители, окръжен съвет на народната просвета, областен.... и т. н. Чудно ли е тогава, че в този безкраен списък липсва....училището. То е сведено до функция на огромната административна машина, която има нужда от него, доколкото това оправдава нейното съществуване. Самото назначаване на учителя е крайно унизително и зависи от хора инстанции, които неизбежно се бюрократизират и корумпират. Така образованието се оказва в клещите на властта, чиято единствена задача е да го потиска.
Българското училище през Възраждането е плуралистично по идеи /програми/. Те се изработват /това засяга класните училища/ конкретно, за отделното седище /или училище/. В този процес участвуват местните първенци, училищните настоятели /те често съвпадат/ и учителите, като решаваща дума имат професионалистите. Онова, което обединява тези толкова на брой програми, е българският дух /обичта към България/ и вътрешно присъщата демократичност на свободната и търсеща мисъл. Националният дух на училището през тази епоха консолидира всички гледни точки, за да ги превърне в знание и разбиране за собствената култура, която така или иначе не можеш да избираш. Изборът е възможен спрямо друга, чужда култура, но това не може да стане, ако нямаш оценка за родната.
Училището след 9.ІХ.1944 г. е по същество антинаучно, антиинтелектуално и догматично, защото е доктринерско, силно политизирано и идеологизирано Създава се единна и задължителна за всички училища програма, която е изградена върху една-единствена гледна точка – марксистко-ленинската. Страшното не е в сериозните съмнения дали тя е вярна или невярна, а в това, че е единствена. Така научното търсене се трансформира в художествена апология. Начесто проблеми се появяват оди. Чуждите за комунистическата идеология гледни точки присъствуват само за да бъдат унищожени без остатък и пощада. Тяхното съществуване е обявено за научна ерес и упадък. Така училището през този период нарушава естествения стремеж към свободното творчество. Всичко е спуснато “отгоре” и учители, и ученици са сведени до механисчни изпълнители на чужда воля. Така учебникът получава божествено битие. Материалът в него е сакрализиран и учението се превръща в песнопение. По дух училището представлява причудлива смесица от национално и интернационално, като и двете категории са с комунистическа основа. Вместо интегриране в световната култура се постига социално и политическо противопоставене. Светът се оказва пространствено и духовно разделен, като некомунистическите култури са обевени за враг, който рано или късно трябва да бъде победен със силата на революцията, т. е. на оръжието.
Моралната консолидация на училището през Възраждането е посигната чрез християнството. От тясното пространство на килията до светлите и просторни класни училища вероучението запазва своята сила. При упоритата тенденция към светско образование християнската етика остава нерушим фундамент. Така се постигат няколко цели:
Политиконационални – насилникът е иноверец и Христовата вяра се явява алтернатива.
Социалнопсихологически – с помощта на религията /като философия/ се открива категорията “Друг”, което представя отказ от насилието и издава силна хуманност.
Общочовешки – християнското учение приобщава българската нация към световните ценности и добродетели.
В училището след 9.ІХ.1944. Христос и неговата вяра бяха изгонени и обявени за ненаучни. По същество това е отказ от Европа, а в културен смисъл е връщане към езическата цивилизация. Наместо бог в училищните програми бяха /и са/ поставени партийни вождове, чиито биографии се обявяват за изключителни и представят модев за подражание и житейско поведение. Едностранчиво предадени, те възпитават робска психика, невротични комплекси, цащото се оказват репостижими в социалната действителност. Подчертава се тяхната революционност и се оформя една причинно-следствена редица, където оръжието предпоставя свободата. В началото са хайдутите /черковниците като алтернатива отсъствуват/, след това въстанията /Екзархията е само спомената/ и така се стига закономерно до партизаните.
Оръжието, насилствената смяна на властта създават образци, житейска философия, която възпитава властолюбие или отчуждение. И всичко това от най-ранна възраст. Известно е, че пораженията през тези години остават неизлечими. Наместо знание – неврози. Училището през Възраждането консолидира националното съзнание, а това след 9.ІХ.1944 г. го раздвоява. Истинските ученици, онези, които се съмняват и носят свободата на духа у себе си, постигат успехи само когато се оттласкват от училището и неговите правила. Разбира се, с цената на много нерви и страхове.
Училището през Възраждането търси своята културна идентичност в диалог с други, небългарски училища – сръбски, гръцки, руски /повлияни идеи/, католически /френски/ и т. н. Особено показателен е броят на чуждите езици, които официално се изучават тогава в нашата страна: турски, гръцки, руски, френски, немски.
След 9.ІХ.1944 г. всички “чужди” училища биват закрити. Другото е известно.
В училището през Възраждането са ярко изевени личности: Н. Бозвели, Й. Груев, Хр. Г. Данов, Б. Петков, Г. С. Раковски, Хр. Ботев, В. Левски /избирам произволно/ и др. Авторитетът на учителя идва от авторитета на самата личност. Той е извоюван и утвърден от цялостната дейност на личността. Учителят е действуващ. Жив авторите, а не книжна и догматично създадена личност. Така той се явява неизбежно идеал за ученика. Това пък е естественият път за формиране на школа – авторитетът на по-стария се оказва модел за подражание и така се извършва смяната на поколенията, когато един ден ученикът стане сам авторитет.
Учителят след 9.ІХ.1944 г., особено в последните години, е фактически без авторитет. Нещо повече, учителската професия е непрестижна сред младите хора. Шири се становището, че тя е пристан за неудачници в най-лошия смисъл на това понятие.
Наместо личност тоталитарната държава създаде от учителя антиличност. Превърна го в медицинска сестра, служител на КАТ, в бригадир, в бояджия, в дърводелец и т. н. Очистен от специфично професионално битие, обликът на учителя се разми, за да се превърне в социално пренебрегната и дискриминирана категория. Да добавим, че учителят носи и характеристика на насилник. Ако в началното образование манипулацията върви сравнително безпрепятствено, то в горен курс е трудно изпълнима. За да се внедри учебното съдържание, е нужно да се пречупи нещо у учениковата личност. Така и от учениците се правят антиличности. Да погледнем с трезви очи строшените стъкла на прозорците по училищата в края на учебната година! С това не искам да кажа, че личностите в страната въобще липсват, но те са се създали като алтернатива на учителя с всички последици от това противопоставяне. Най-често то става чрез тайно общуване със западноевропейската култура. Затова някои от днешните лидери на опозицията носят общоевропейски ценности, но не познават добре собствената си култура.
Учителят през Възраждането няма постоянна заплата. Тя варира от 2000 до 18 000 гроша годишно. Изследванията показват, че средната годишна заплата е 8 000 – 9 000 гроша. С тези пари може да се купи къща с 3-4 стаи и около 500 кв. М. двор към нея. Да добавим даренията, гостоприемството на гражданите. Нещо по-важно. Заплатата осигурява свободно време, а поради спецификата на учителския труд това е изключително важно. В социален план се поставя началото на един относително чист тип интелигент, който живее от труда си за благото на обществото.
След 9.ІХ.1944 г. заплатата на българския учител е унизително малка. Последната се определя по т. нар. остатъчен принцип, т. е., каквото остане. По същество това е утвърждаване на ориенталската практика. Учителят е принуден да бъде земеделец, дори хамалин през ваканциите, за да се прехранва. Не са редки случаите на корупция.
През Възраждането учителят носи свободата – на духа и действието. Много от “черковниците” са “даскали”, в Ботевата чета има 11 учители.
След 9.ІХ.1944 г. огромната част преподаватели неосъзнато /обратното е ужасно/ се борят против свободата, защото така изисква тоталитарната държава. Не може един индивид, който трепери пред учебника, директора, инспектора и т. н., да възпитава свободни хора. Той неизбежно възпитава роби и наказва непокорните. Да добавим колко дразнещ за учителя е смехът на учениците в час. И ако понякога днешният учител постига свободата, то е, защото е нарушил правилата заради своята все пак неубита докрай съвест.
Статията е публикувана във в. “Век 21”, 12.ІХ.1990 г., бр. 24